Непознат на вратата  Лисе беше сама вкъщи, когато се позвъни

Непознат на вратата 

Лисе беше сама у дома, когато се позвъни на вратата. Беше вечер. Баща ѝ трябваше да работи до късно, а майка ѝ беше излязла с няколко приятелки. Валеше дъжд. Не се виждаше жива душа. Не беше учудващо, в същото време и на това пусто място, на което живееха.

Седеше пред тв приемника. Беше си купила снаксове и сладки неща, защото щеше да прекара вечерта у дома сама. Сякаш имаше проблем да е сама у дома. Беше щастлива. Можеше да гледа обичаните си сериали, без майка ѝ или татко ѝ да се включват с глупави мнения.

Тъкмо беше почнала да гледа нов епизод, когато се позвъни.

Динг- данг – донг.

Погледна часовника. Почти девет. Малко късно. Едва ли беше някой от приятелите ѝ. Може би някой продавач? Или мисионер?

Няма да разтварям, намерения си тя.

Скоро щеше да навърши 13. Играеше хандбал, помагаше за конете на съседа, четеше книги, гледаше телевизия и прекарваше време с приятелите си. Животът на Лисе в орехова черупка. Да, и учебното заведение, естествено.

Динг – данг – донг.

„ Няма никой у дома! “, прошепна тя на разум.

Но не оказа помощ.

Динг – данг – донг.

„ Ами в случай че е нещо значимо “, сети се тя. Хората не звънят по вратите в девет часа вечерта, в случай че не желаят нещо, нали по този начин?

Динг – данг – донг.

Възможно ли беше да е някой комшия? Едва ли. Най-близкият комшия беше на няколкостотин метра.

Може би татко ѝ си беше не запомнил ключовете?

Някой почука на вратата. Силно.

„ Да, да, да! “, сподели тя тихичко и излезе в антрето. Да бяха имали шпионка. Или верига.

Открехна вратата и погледна извън.

Момчето на верандата беше няколко години по-голямо от нея. 16–17–18? Трудно да се каже. Беше подгизнал.

– Да? – сподели тя въпросително.

Той срещна погледа ѝ. Едва в този момент тя видя какъв брой прекрасен беше. Като поп звезда в момчешка тайфа.

Нещо в очите … Нещо в погледа му…

– И-и-и-извинете – заекна той. – Видях, че свети. – Той кимна към прозореца на кухнята.

– Да?

– А-аз – Той кимна надолу към пустия път. – Колата …

Значи трябваше да е най-малко на 18. Щом явно имаше шофьорска брошура.

Лисе не знаеше какво да каже или какво искаше той, по тази причина продължи да го гледа въпросително.

– Мога ли да помоля да звънна по телефона?

– Телефона – повтори тя.

– Колата… Знаете. Трябва да звънна да повикам автокран.

– Нямаш ли си телефон?

Той поклати глава. Изглеждаше обезпокоен. Да не би да се изчерви? Тя реши, че по този начин даже наподобява по-сладък.

– Какво стана?

– Колата просто спря. Моторът издаде някакви странни звуци. Но не съм добър в колите. Или работят. Или не работят. – Засмя се.

„ Не мога да го пусна вътре “, намерения си тя. Въпреки всичко. Въпреки че изглеждаше толкоз добър и благ, тя не можеше да го предложения вътре.

– Можеш да ползваш моя. Изчакай ме.

Остави вратата открехната и притича до всекидневната. Мобилният ѝ беше на масата. Когато се върна, той към момента стоеше на верандата. Почувства се малко по-спокойна. Все отново не се беше опитал да влезе.

– Благодаря – сподели той, когато тя му подаде мобилния си.

– За нищо.

Той погледна Лисе, а след това и телефона.

– Вероятно не знаеш номера на Vikingили Flack, илиNAF, или нещо сходно?

Продължаваше да вали. Катраненочерната му коса беше подгизнала. Дрехите му бяха залепнали по него. Колко дълго разстояние е трябвало в действителност да извърви?

– Има безжичен – сподели тя. – Може да потърсиш.

– Да, несъмнено.

Тежки дъждовни капки се стичаха по екрана, до момента в който се опитваше да потърси в интернет. Но трепереше толкоз мощно, че не направи нищо.

–Ъм – сподели той, – дали ще е допустимо да вляза вътре? Само в антрето? За да не седнал съм на дъжда?

Тя се почуди. Ако влезеше в антрето, все едно влизаше вътре. Но не можеше да го остави под студения дъжд на открито, нали? И в случай че искаше да влезе непременно и беше рисков, то до в този момент щеше да е съумял да го стори със мощ. Тя тежеше единствено 48 кг. Нямаше никакъв късмет пред него. Така че подвигна плещи, отвори вратата и отстъпи обратно.

– Татко е долу в мазето – излъга тя за всеки случай. – Тренира – с тежести и такива неща.

Непознатият се усмихна толкоз необятно, като че ли знаеше, че тя блъфира, само че остана на открито под дъжда.

– Да? – сподели тя.

– Може ли да ме поканиш?

– Какво имаш поради?

– Може ли да вляза?

– Да.

– Само до антрето.

– Да.

– Но може ли да ме поканиш?

– Да, всичко е наред.

– Ще го кажеш ли?

– Нали го споделих към този момент.

– Да, само че може ли да повториш? С твои лични думи? Че съм добре пристигнал? Просто по този начин – поради думите?

Въздъхна и ѝ се прииска да завърти очи.

– Добре. Искаш ли да влезеш?

– С най-голямо наслаждение! Благодаря за поканата! – Пристъпи вътре в антрето.

–Бррр – сподели той и изтръска капките дъжд от себе си. Някои от капките напръскаха Лисе. И двамата се засмяха.

– Съжалявам! – сподели той. – Просто съм толкоз влажен!

Търси още известно време из телефона ѝ. Тя видя, че браузърът го препрати към приложение с телефонни номера.

– Знаеш ли дали Vikingили Falckимат сервиз наоколо? – попита той.

– Нямам визия.

И едвам когато се извърна леко, го видя. На стената против антрето имаше голямо огледало.

Но непознатият не се виждаше.

Лисе усети, че се вцепенява и че коленете ѝ отслабват. Как беше допустимо? Присви очи към огледалото. Дали не се беше объркала?

Не. Нямаше го в огледалото.

Кой беше той? Някакъв фантом? Защо не виждаше отражението му?

Получи отговора на момента.

Сякаш ѝ беше прочел мислите. Усмихна се. Преди това се беше усмихнал със затворена уста, само че този път се усмихна по-широко.

Така че да види зъбите му.

Двата кучешки зъба, които проблясваха на светлината от лампата на тавана, бяха дълги и остри.

Като вампирски зъби.

Вампир!

Разбра го незабавно. Напоследък беше чела много за вампири, беше гледала сериали за тях и доказателствата се подреждаха.

Вампирите трябваше да бъдат поканени в къщата от този, който живее в нея. Вампирите нямаха отражение в огледало.

Вампирите имаха дълги кучешки зъби, с цел да пият кръв и да основават нови вампири.

Всичко си отговаряше!

„ Защо беше тук? “, намерения си тя. Опита се да прикрие тежкото си дишане. Да изпие кръвта ми и да ме трансформира във върколак ли беше пристигнал? Сърцето ѝ се разтуптя. Туп-туп-туп. Как беше допустимо? Вампир? Съществуваха ли в действителност? Никога не беше считала, че съществуват в действителността. В книги и кино лентата, да, само че в действителността?

– Сама ли си довечера? – попита той.

– Не! Аз… споделих, че татко ми е долу в мазето и тренира.

Погледът му… Усмивката му… Тишината… Всичко крещеше, че той не има вяра и на думичка от казаното.

– Откриваш ли нещо? – попита тя бързо и кимна към мобилния. Усещаше ударите на сърцето си в гласа си.

–Мхм – измънка той.

Вдигна взор от екрана на мобилния и се взря в нея. Тя още веднъж усети по какъв начин коленете ѝ се разтрепериха. Но този път имаше нещо друго. Нещо в погледа му …

„ Сега ще ме целуне – намерения си тя, – и ще му разреша да го направи. “

Странното беше, че го искаше. Искаше да бъде целуната от него.

Искаше го.

Беше толкоз хубав. Толкова неудържим. Толкова приказен, готин и прекрасен.

„ Целуни ме! “

Той пристъпи към нея.

Тя се отдръпна. Не! Не! Не трябваше да се поддава. Изтръгна се от транса. Вампирите имаха магическо, прелъстително качество, което караше жертвите им да им се поддават.

Но целувка от върколак е смъртоносна целувка. Това всички го знаеха.

„ Трябва да го изгоня от къщата “, намерения си тя. Но по какъв начин? Сама го беше поканила. А и беше прекомерно огромен, с цел да успее да го избута със мощ.

Мисли, мисли, мисли…

Вампири… Какво още беше чела?

Да… За да ги убиеш, би трябвало да ги гръмнеш с патрон от сребро. Или да ги прободеш с прът в сърцето.

Добре. Нито имаше някакво оръжие, нито някакви сребърни патрони. А не възнамеряваше да прокарва прът през сърцето му.

Noway!

Какво още? Какво още беше чела?

Чесън!

Чесънът ужасяваше вампирите.

И крусификсите. Т.е. християнският кръст. По една или друга причина чесънът и разпятието караха вампирите да треперят от боязън.

На стената в кухнята висеше остарял железен кръст с фигурата на Христос. Мама го беше наследила от дядо си. И чесън? Нямаше ли постоянно по една или две глави чесън в купа на кухненския плот?

Но по какъв начин щеше да стигне до кухнята?

– Искаш ли чаша вода? – попита тя.

– Вода? – Погледна я неразбиращо.

– Да? Жаден ли си?

– О, да. Чаша вода… Да, благодаря. Бих желал една.

Усмихна се по оня метод, който караше коленете ѝ да треперят. Първо се извърна, по-късно прекоси коридора и влезе в кухнята.

И той стоеше там. Чакаше я.

Задави се. Как беше съумял? Беше чела, че вампирите могат да се движат необяснимо бързо, само че въпреки всичко?

Стоеше там, в средата на кухнята, и се усмихваше. Сякаш знаеше какво си мисли.

Пусна водата и отиде до шкафа за чаша. В купата тъкмо под шкафа беше чесънът.

Извади чашата с лява ръка, до момента в който с дясната взе една глава чесън.

– Ето! – Подаде му чашата.

Той потръпна, като че ли знаеше, че ще се случи нещо.

В същата секунда към този момент беше в другия завършек на кухнята. Очите му бяха оцъклени. Като от нерешителност. Или потрес.

– Какво…правиш? – викна той.

– Не искаше ли чаша вода?

– Какво имаш в ръката си?

– Моля? В тази? – Тя отвори ръката си. – Просто малко чесън. Мислех да си сготвя малко храна. Гладен ли си? Толкова е вкусно да потопиш свеж самун в зехтин с малко счукан чесън. Пробвал ли си?

– Не!

– Много е вкусно!

– Не!

Смъкна кръста с облика на Христос от стената.

– Обещах на мама да го преместя – може ли да го задържиш за миг?

И по този начин той изчезна.

– Ехо? – викна тя. – Къде отиде?

Сега той стоеше в антрето.
Посрещнете Хелоуин с " Голяма книга на духовете " (ВИДЕО)
Тазгодишният Хелоуин (31 октомври) идва с ново издание на най-популярната „ Голяма книга на духовете “. Автор е един от най-о...

– Трябва да се връщам към колата! – викна той.

– Нямаше ли да звъниш за автокран?

– Благодаря за помощта!

Когато Лисе излезе в антрето, него към този момент го нямаше. Вратата стоеше отворена. Навън към момента валеше.

Тя затвори и заключи.

Когато родителите ѝ се прибраха по-късно вечерта, тя лежеше във фотьойла пред тв приемника и спеше. С разпятие и чесън в ръка.